Оня, който се роди от моя първи смях, премина живота

 „ Оня, който се роди от моя първи смях, мина живота с усмивка на уста, гледайки на всичко с радостен взор и ведра душа. Той се смееше и над знанието, и над незнанието, тъй като знанието има лимит, а незнанието е безкрайно. “

♥ Трима из една душа…

Трима из една душа поехме ние още от първия момент след моето раждане пътя на живота. Когато за първи път съм се засмял в майчините скути, от тоя смях съм се родил аз и съм поел своя път в живота; когато за пръв път в майчините скути сянка на грижа е легнала на челото ми, от тая грижа съм се родил отново аз и съм поел своя път в живота; когато за пръв път в майчините скути съм заплакал, от тоя рев съм се родил отново аз и съм поел своя път в живота.

Пътищата ни бяха разнообразни.

Оня, който се роди в първия ми рев, прекара живота си в сълзи. Само беди и несгоди срещна той в света. Всичко му изглеждаше тъмно, небето за него бе постоянно покрито с облаци, земята – оросена от сълзи. Той съчувствуваше на всяка тъга, болеше го всяка злочестина, страдаше с всяко злощастие. Той плака над непознати неуспехи и ля сълзи над непознати гробове.

Оня, който се роди от моята първа грижа, мина живота под бремето на тежки грижи и грохна под тях. Той ту се тревожеше за верния ход на слънцето, ту го измъчваше мисълта, за какво земята не се върти в противоположна посока, за какво реките са криви, моретата – дълбоки, планините – високи? С дълбоки бръчки на чело той се спираше пред всяко събитие и отдаваше всичките си сили за неговото решение, задълбочаваше се във всеки проблем, изправяше се против всяка компликация И по този начин вървеше в живота, превивайки се под бремето на грижите.

Оня, който се роди от моя първи смях, мина живота с усмивка на уста, гледайки на всичко с радостен взор и ведра душа. Той се смееше и над дефекти, и над добродетели, тъй като постоянно добродетелта е доста по-голяма уязвимост, в сравнение с всеки различен минус. Той се смееше и над високопоставения, и над унизения, тъй като високопоставеният постоянно е по-низш духом, в сравнение с оня, който гледа отвисоко. Той се смееше и над нелепостта, и над мъдростта, тъй като мъдростта доста пъти е общ брой от човешки нелепости. Той се смееше и над лъжата, и над истината, тъй като доста пъти за хората истината е по-тежка от лъжата. Той се смееше и над правдата, и над заблуждението, тъй като правдата е постоянно по-нетрайна от заблуждението. Той се смееше и над любовта, и над омразата, тъй като любовта постоянно е по-егоистична от омразата. Той се смееше и над скръбта и насладата, защото скръбта постоянно бива престорена, а насладата – много рядко. Той се смееше е над щастието, и над нещастието, тъй като щастието е постоянно лъжливо, а нещастието – никога. Той се смееше и над свободата, и над тиранията, тъй като свободата е постоянно единствено гола фраза, а тиранията постоянно е реалност. Той се смееше и над знанието, и над незнанието, тъй като знанието има лимит, а незнанието е безкрайно. Той се смееше над всекиго, над всичко, смееше се, смееше се, смееше се …

А когато изтекоха цялостни шест десетилетия (това било, споделят, междинната дълготрайност на човешкия живот), срещнаха се тогава тримата пасажери, събраха се отново в същата душа, от която бяха поели в живота, и си дадоха равносметка за това, което бяха видели по света през своя дълъг път.

Пръв заприказва оня, който бе носил грижите на целия свят:

– Изморих мозъка си и изтощих душата си от тъга по хорските несгоди.

– Освободи ли най-малко хората от тях, та да им стане по-леко?

– Не, тъй като грижата е неразлъчен сателит на индивида. Тя е причина за човешкия прогрес. Убедих се, че е същински грях по отношение на човечеството да му се отнеме грижата.

– А опозна ли най-малко живота през своя дълъг път?

– Не, не можах глава да подвигна от грижи.

След него думата взе оня, който цялостен живот бе проливал сълзи:

– Очите ми изтекоха от рев и душата ми се трансформира в пустиня от тъга по човешките премеждия!

– И можа ли най-малко да изкупиш човешките страдания?

– Не, страданието си остана сред хората, тъй като, споделят, животът е страдалчество и без страдалчество няма живот.

– А опозна ли най-малко тоя живот?

– Не, сълзите замъглиха очите ми и аз не можах нито да видя, нито да схвана нещо.

Взе думата и третият, който цялостен живот се бе смял:

– Устата ме заболяха от смях – толкова смешно има измежду хората и в живота им. Колкото повече опознавах живота, колкото по-отблизо опознавах хората, толкоз повече се смеех. Дори и в този момент, на остарели години, когато се обръщам обратно, загивам си от смях.

На този, третия, които, смеейки се в живота и над живота, извървя своя витален път, на него разпореждам аз да напише страниците на тая моя юбилейна книга, тъй като единствен той е видял живота.

Из авторския увод на „ Автобиография “, Бранислав Нушич, изд. „ Народна просвета “, 1974
Снимка: biografija.org